Малко Търново се намира на 76 км южно от гр.Бургас, на 58 км югозападно от гр. Царево, на 470 км югоизточно от София и на 5 км от границата с Република Турция; 340 м. над морското равнище. Населението му наброява 3 527 жители.

Разположен в карстова котловина, обградена от високи гористи възвишения, градът е единственият на територията на централна българска Странджа. На запад от М. Търново се издига най-високият връх на българска Странджа – Голямо Градище (709 м.над морското равнище).

По-старо име не е запазено, въпреки че селището съществува още през античността (ІV - ІІІ в.пр.Хр.). Тук е имало металургичен център, числящ се към територията на Бизия (дн.гр. Визе в Република Турция), последната столица на тракийските царе.

Голям прелом в културно и икономическо отношение настъпва през 330 г., когато император Константин премества столицата на империята от Рим в Константинопол. По този начин Странджа от периферна планина се оказва в непосредствена близост до новия стопански, икономически и културен център. Като най-близко и мащабно средище за добив на руда, планината поема цялото снабдяване с метал за нуждите на новата столица. Само на територията на община Малко Търново са открити около 70 древни рудника, а в околностите на самия град – четири пещи за топене.

В района на града са открити редица паметници – мегалити, могилни некрополи, антични сгради, крепост, разкриващи важното значение на селището през тракийската и римска епохи. В открит в местността Мишкова нива четиристранен мраморен жертвеник се говори за старото рударство в този край. Този паметник и редица други следи свидетелстват, че около Малко Търново се е намирало средището на римската металодобивна индустрия в Странджа.

В сегашния си вид град Малко Търново възниква през 1628 г. През първите два века силно развитие получава скотовъдството, което е основен поминък за населението чак до началото на ХХ век.

Жителите на Малко Търново преживяват две големи преселения. Първото е предизвикано от кърджалийските върлувания.

Второто преселение е след Руско-Турската война през 1829г. Но най-голямо по мащаби е преселението след Освобождението през 1878г., когато градът остава в границите на Османската империя. Изселванията са толкова големи, че едва в 1900г., т.е. двадесет и две години след войната, българското население в Лозенградско и Малкотърновско достига равнището си отпреди войната.

Най-важно събитие от по-новата историята на града остава неговото превръщане в просветно средище и в център на революционните борби. Цялата малкотърновска околия участва активно в Преображенското въстание (1903). Тук действа Околийски революционен комитет, пребивават Гоце Делчев, Михаил Герджиков и Георги Кондолов. Град М.Търново е дал голям брой революционни дейци като Стамат Икономов, Дико Джелебов, Войно Роянов, Лефтер Мечев и др. Малкотърновци са достойно представени и на конгреса, състоял се на Петрова нива.

Окончателното присъединяване на Малко Търново към пределите на българската държава става след Балканската и Междусъюзническата войни – на 25 октомври 1913 г.

Символ на града е Големият врис (извор). Изграден е през 1862 г. Преди да бъде покрит, е служил за аязмо. Там се извършвали молебени за дъжд, затова населението го тачи като свято място.

В околностите на града се добива качествен мрамор. Тъй като Малко Търново е разположено в котловина с климат, благоприятстващ лечението на белодробни заболявания, то е посещавано кътче от много хора.

                                                                                                                                                                           http://en.wikipedia.org/